Танцува луната

                       

        Разлива в душите

        и тръпки, и страсти,

        в размекнати стави

        и в нерви на ластик.

        Танцува луната -

        възторг и захлас -

        неоново, светло

        кълбо във нощта.

        Разнежени звуци,

        лъчи отразени,

        родени от слънце,

        в луна въплътени.

        И нас отрази ни -

        душите с карати -

        да бъдем в небето

        от теб разпознати.

Когато, загърбила пътя

                                   

Когато, загърбила пътя,
посядам на лунна трева,

опъвам невидими струни -
най-скритите в мен сетива.

Докосвам с душа необята
и нежно звучи тишина.
Изчезвам, превръщам с в чудна,
безкрайна космична вълна.

Поела добро от звездите,
с блестящ ореол от луна,
отново поемам по пътя,
назъбен от хорска злина.

Бесът на обидите

Когато умора коварно

приспива и разум, и плът,

обиди преглътнати хлопат

и с ярост се буди гневът.

Бесът ми разтърсва неврони,

препуска през всеки аксон,

надолу се спуска, бушува,

накрая превръща се в стон.

Когато го водя под душа,

игличките водни трептят,

и струйки игриво го грабват

да тръгне по техния път.

По кожата нежни потоци

ме галят, отмили гнева.

Усмивки надничат от мене,

заливат със радост света.

Вихрено

                                                   

       Когато връхлита ме вихър
       и вятър спирално върти,
       нагоре се нося безкрила,
       напразно провиквам се: „Спри“.

       Плътта се събужда екстремно,
       кокорят се клетки и кръв,
       но странно е, чувствам се живо,
       родено от взрив същество.

       Когато след буря надолу
       се спускам по жива дъга,
       напират в главата ми думи
       Пусни ни - се молят - сега.

       Във ниското смешно разрошен,
       замаян все още светът
       привежда във ред чудесата си,
       а в мене се ражда стихът.

       Линк към тази публикация: 
       http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/05/12/vihri.333580

Стихиите в мен

                      

                     Всички стихии
                     в мен са се сбрали.
                     Първа коя е
                     така не разбрали.
 

                     Черни огньове
                     с дълги езици
                     блян овъгляват -
                     ей, че гадници.

                     Вятър беснее,
                     носи горещи
                     страсти, копнежи
                     ей, че зловещо.

                     Мълния гръмва,
                     всичко трепери,
                     търси душата
                     път да намери.

                     Облак изсипва
                     дъжд безконтролен,
                     дави надежда -
                     трус - недоволен.

                     Е, докога ли
                     ще ви понасям?
                     Аз съм ви шефа,
                     новости внасям.
 
                     Група стихии,
                     строй се веднага,
                     всеки на място,
                     както приляга.
 
                     Кротка земята,
                     слънчева ласка,
                     полъх в гората,
                     езеро бляска.
 
                     Пламък в очите,
                     трепет в ръцете,
                     обич в сърцето -
                     истинско цвете.

            

Линк към тази публикация:   http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/05/12/vihri.333587